Историята на Мерилин Менсън

Годината е 1989. Беше тъмна и бурна нощ… Тълпата вече се беше събрала пред малката сцена на South Florida.

Светлините бяха слаби и леко озаряваха лицата на феновете, които изгаряха от желание да чуят вдъхновителя на това събитие. Лъч светлина изгря над сцената и след няколко секунди се разнесе разрушителен саунд на първата струна, който разчупи тишината. Кой беше това? The Cat In The Hat или самият Anton LaVey? На публиката не и трябваше много да се чуди след като светлината се усили, а звукът от китарата започна да вибрира в стомаха. Фигурата, която се беше появила на сцената стана по – видима и по – осезаема. С микрофон в ръка и дълга не-все още-черна коса, падаща върху раменете – това беше MaRiLyN MaNSoN. Нововъзникналата група беше готова да отнесе Америка като бурята, която вилнееше навън.

MaRiLyN MaNSoN – това е името и на бандата от Florida, и на вокалиста на тази банда. Но в по-голямата си част и двете неща са едно и също нещо. MaRiLyN MaNSoN, вокалистът, се появява на бял свят като Brian Warner, едно момче от Средния Запад, което е изживяло едно приказно детство в Canton, Ohio: неговите родители са заедно, той по цял ден е навън с приятели или правейки шегаджийски телефонни разговори – с една дума нищо по различно от всяко друго американче. Но това ни предизвиква да се чудим от къде произлиза неговата новооткрита персона? Да не би защото Ozzy Osbourne е бил тогава идол за подражание на голяма част от американските момчета?

Навършвайки 18 години, Warner се премества във Florida, където работи като музикален критик в Tampa Bay Area. През 1989 Brian се сблъсква с един китарист, Scott Mitchell (истинското му име е Scott Putesky). Двамата бързо се опознават и откриват, че споделят еднакви идеи относно музикалната сцена на South Florida. Brian Warner, който вече е сменил името си на Мерилин Менсън (произлиза от Marilyn Monroe – известната холивудска актриса & Charles Manson – един от най-провокативните серийни убийци на САЩ), успява да убеди приятеля си Mitchell да стори същото. Така се появява Daisy Berkowitz ( още една изродска комбинация – Daisy Duke & David Berkowitz, една звезда и един убиец). По такъв начин си променят имената и всички нови членове на бандата от години насам ( може би единствено без John5). Когато басистът Gidget Gein и кейбордистът Madonna Wayne-Gacy се включват в групата, всъщност вече се е формирал един истински състав – Marilyn Manson and The Spooky Kids.

Скоро състава заменят своята безименна дръм машина със Sara Lee Lucas (по-късно се сменя от Ginger Fish) – една промяна, която им даде повече от един хардкор и индустриъл саунд. Така, през 1992 те вече са номинирани от феновете с наградите на Slammie: “Best Hard Alternative band” and “Band Of The Year In South Florida”.

Смятайки, че името на бандата е твърде дълго за произнасяне, състава решават да го съкратят – остава само “Marilyn Manson”. Тази промяна обаче не обърква феновете на Мерилин Менсън и през лятото на 1993 са номинирани с още пет номинации и спечелват отново голямата слава като “Band Of The Year”. И тогава се случва нещо много важно в историята на Мерилин Менсън – Trent Reznor ги забелязва и им предлага договор за запис на албум в неговото студио Nothing Records и възможността за турне заедно с Nine Inch Nails за през пролетта на 1994. Мерилин Менсън се съгласяват и за двете предложения и групата издава свой първи албум, Portrait Of An American Family, който излиза през Юли 1994. От друга страна, турнето на NIN дава на Мерилин Менсън популярността, за която страсто желаят. През това време в групата идва нов член – Twiggy Ramirez (истинското му име е Jeordie White), след като Мерилин Менсън изритва издухалият се от наркотици Gidget Gein. Тъйкато това се случва по време на турнето, Twiggy успява бързо да навлезе в атмосферата на живот и творение в Мерилин Менсън. Започват и първите спънки – в Salt Lake City, Utah, Мерилин Менсън са забранени, но Reznor ги поканва да останат на сцената.

През Октомври 1994, Мерилин Менсън се среща с dr. Anton Szandor LaVey, основателя на Църквата на Сатаната, който дава на Мерилин Менсън званието “преподобний”.

След завръщането на бандата във Florida, Berkowitz напуска групата. Макар че му се преписват големи заслуги за успеха на групата и че щял да остане с нея, добре информирани източници твърдяха, че той всъщност няма да свири в LP-то на ММ, наречено “Antichrist Superstar”. Berkowitz по-късно съди Manson поради факта, че му се дължат големи парични суми, които Manson не му е изплатил.

За да сменят Berkowitz, бандата пуска рекламно съобщение в The Village Voice, търсейки нов китарист. След “пресяването” на 150 кандидата, те най-накрая се спират на един китарист от Chicago – ZimZum.

“Antichrist Superstar” е реализиран през Октомври 1996 г. и дебютира под №3 в билбордовете, натрупвайки одобряванията на критиците. Песните са лирически по-дълбоки и много по-силни в сравнение с техните по-ранни “карнивални” усилия да направят нещо. Това е далеч по-сериозен резултат, който дори и Manson не е очаквал.

 SyntonicSoul99 

Със завършването на "Antichrist Superstar" през 1996 Менсън реализира най-добрия си албум дотогава. Самото заглавие на албума е същинска метафора за "падналия ангел", който по-късно се превръща в обществен враг номер едно. Тежка и силна тази рожба на Менсън постига невиждано внимание, предимно негативно, от страна на обществото. Няколко деца се самоубиват заради песента "The Reflecting God", в която се пее, че ада и рая не съществуват и, че ти е нужен само един куршум, за да направиш света по-малък. С пускането на "The Beautiful People", "Tourniquet", "Man That You Fear", по музикалните телевизионни канали, Мерилин Менсън стават най-одумваното явление в музиката. Видеоклиповете, които за обикновения зрител са на пръв поглед отвращаващи и шокиращи, не се радват на непрестанно въртене по MTV и не за последен път биват цензурирани.

В началото на 1997, ММ са на върха. Малко по-късно, след излизането на Antichrist Superstar, случайно ако се изплюеш отнякъде от високо, няма как да не уцелиш нов фен, облечен с фланелка на ММ или носейки токущо излязло списание с интервю на ММ. Ако по това време ти беше собственик на радио станция, сингъла The Beautiful People беше неотменим от пусканите хитове. Куриозното обаче, въпреки големия шум около Antichrist Superstar, е че продажбите на албума са относително скромни, само 1,4 млн. копия до средата на 1998, според проучване на SoundScan.

Без да им пука за това, бандата би могла да смята, че е имала най-успешната година досега, генерирайки в този успех и популярност и лидерство. Турът с Antichrist Superstar срещна и протести в много американски градове, някои от които успешно променяха предварително избраното място на концерта или изобщо забраната му…

В края на 1998 е готов и четвъртият албум на Мерилин Менсън - "Mechanical Animals". Албумът е вдъхновен най-много от актрисата-модел Роуз Макгокън - първата истинска любов в живота на Мерилин, която сякаш му придава душа. За разлика от предишния, новият е издържан в по-лек стил, звучащ като глем рока от 70-те и едновременно с това достатъчно "космически", че да те отдели от земното ти начало. Тyк Мерилин доразвива идеите си от "Antichrist Superstar", само че главният герой (т.е. той самият) е извънземен Месия - двуполово същество с червени очи и с шест пръста на едната си ръка. Попадайки на Земята той бива изследван и изучаван (става дума за клипа на "The Dope Show"), после преследван от хората "без глави" ( "I Don't Like The Drugs But The Drugs Like Me") и накрая приемайки лика на Джон Кенеди бива грандиозно прикован към Свещения кръст ("Coma White"). "Mechanical Animals" доразвива и тезата за греха :"Идеята за греха е тъжна, защото дълго време е карала хората да страдат. Животните нямат представа за греха и затова не молят за спасение и опрощение". Ако днес Ницше беше жив, той би видял сродна душа в Менсън, превърнал се в съвремения свръхчовек. С отркиващия албум клип "The Dope Show" Мерилин за пореден път шокира обществеността, този път с андрогенния си вид. А песената "I Don't Like The Drugs But The Drugs Like Me" си е жив призив към наркотиците, ако обърнем минимално внимание на незначителния факт, че думата "наркотици" се повтаря около 50 пъти. Личат и други явни паралели - много от песните напомнят за някои доста по-ранни произведения на Дейвид Бауи, Ти-Рекс, Зиги Стардъст и Алис Купър Целият албум навява представа за наближаващата крайност, за свършека на съществуването - Менсън неслучайно избира за свой символ последната буква от гръцката азбука - Омега. Турнето по "Mechanical Animals" - "The Last Tour On Earth" бива събрано в диска, също наречен така. Нужно е само да чуеш увода към песента "I Don't Like The Drugs" и ще разбереш за грандиозния шоу-замисъл, който е събран в едно.

 

На 20.04.1999 двама седемнадесет годишни младежи нахлуват въоражени в гимназията Колумбайн, Колорадо. След като застрелват, без видима причина, свои съученици и раняват сериозно още, двамата се самоубиват. Мерилин Менсън бива набеден за техен вдъхновител, след което нападките на обществото и медиите не закъсняват. Хората обичат да си намират жертви, върху които да стоварват цялата (си) вина и в случая Менсън става олицетворение на всичко зло, що е на този свят. След инцидента в редица училища в САЩ се забранява носенето на тениски на групата, на основание, че те предизвикват насилие и подтикват към сатанизъм. Няколко ученици водят дела срещу ограничението, но съдът се произнася в полза на невинното, добро и религиозно общество - Мерилин Менсън нямат място в училищата. След трагедията в Колумбайн, за период от около три месеца, Менсън се затваря в къщата си на Холивууд Хилс и започва да пише текстове за следващия си албум. Това е единственият период, при който той видимо изпуска контрола над живота си и изглежда до някъде уязвим.

Но ето че в края на 2000-та година, макар и отлаган няколко пъти, излиза петият албум на групата, наречен "Holy Wood (In The Shadow Of The Valley Of Death)". Албумът е очакваният завършек на трилогията, започнала с "Antichrist Superstar" и преминала в "Mechanical Animals". Разделен е на четири части, които образуват акронима "А.D.А.М.", а основната история, според автора, е за момче, което се опитва да се приобщи към света, но бива отблъснато от обществото. Обложката на диска изобразява Разпънатия Исус Христос, в чиято роля доста убедително се превъплатява Менсън. В този си вид обложката предизвикава протести сред християнските среди - дори папата се намесва и албумът външно бива цензуриран (но в България излиза в оригиналния си вид). Отразявайки метаморфозата в себе си, Менсън си избира нов символ - Меркурий, а който си мисли, че музиката му е предсказуема - съвсем не е прав. Новата музика е много по-тежка и агресивна в сравнение с "Mechanical Animals". Менсън не веднъж споменава, че "Holy Wood" е нещо като индъстриал версия на "Белият албум" на Бийтълс. Тук най-интерпретирани стават Дарвиновата теория ("This is Evolution, the monkey, the man and then the gun" от "Cruci-fiction in space), маймуната, оръжията, Бог и смъртта, разбира се. В текстовете си Меркурий цитира Бийтълс, Шекспир, Ричард III, Олдъс Хъксли, дори Чарлс Менсън (на последния посветява песента "Born Again". Съчетавайки тъмнината и агресията от "Antichrist Superstar" и мелодичността на "Mechanical Animals", новият диск е изцяло балансиран и носи усещането за уравновесеност и пълен завършек.

По време на турнето на Holywood- God, Guns and Government, вкючващо и Европа през лятото на 2001г. Менсън се нахвърля върху човек от охраната и по-късно е обвинен от него в сексуален тормоз. Към това дело се прибавя и искът от майката на починалата съпруга на Киану Рийвс, чиято смърт е предизвикана при автомобилна катастрофа. Този път Менсън трябва да носи отговорност за това, че държи в къщата си различни видове наркотици, които може би стават причина за злополуката. Отдава се и нова възможност за провокация от страна на медиите- самоубива се поредната фенка. Журналисти обграждат къщата на момичето и чакат отговор от страна на майка й: "Опасни ли са Marilyn Manson?", "Поражда ли музиката им насилие?". Но дългоочакваният отговор донякъде разочарова поклащащото отрицателно с глава общество. Майката не само, че не търси отговорност от групата, но дори иска да им благодари за това, че са направили дъщеря им щастлива. На погребението става нещо, още по-неочаквано - в предсмъртното си писмо момичето заявява, че иска да бъде погребано с музиката на "The Fight Song", но църквата отказва. Основната причина е, че текстът на песента, и най-вече откъсът: "I'm not a slave to your god that doesn't exist, I'm not a slave to a world that doesn't give a shit". В края на декември 2001г. групата прави кавър на известната от 1981г. песен "Tainted Love", в оригинал на Soft Sell. Тя се явява и саундтрак на Not Another Teen Movie - пародия на всички снимани досега тийнейджърски филми. Може да се каже, че песента е правена по поръчка, защото от филма се свързват с групата за този кавър-саундтрак. Дори клипът достига второ място в Европа. Защо се радва "Tainted Love" на такава популярност? Ами защото клипът съдържа коли, подрусващи се все едно слон си прави фиеста на задната седалка, парти и къща от вида на тези на Бритни Спиърс, няколко стриптизьорки и големи плюшени зайчета, които оживяват и по-късно от тях излизат полуголи момичета. Този успех се дължи и на желанието на Менсън, както той сам казва: "Исках да направя видеоклип, който да е достатъчно комерсиален, за да се върти непрекъснато от MTV". Но новият имидж внася и вътрешни противоречия. Като оставим на страна проблемите с Interscope, дължащи се на по-ниските продажби на Holy Wood, на 30 май 2002г. Туиги Рамирез напуска Marilyn Manson. Траурен ден за феновете, които вече се съмняват във възможностите на групата. Туиги си отива по собствено желание и с позволението на Мерилин, без каквито и да е конфликти и проблеми с останалите. Основната причина според фронтмена е, че Туиги не се отдава напълно на работата си с групата и "сякаш му са някъде другаде". Holy Wood носи много промени. Мерилин разваля годежа си с Роуз Макгоян. И двамата имат твърде много работа и твърде малко свободно време, за да са заедно. Новата му приятелка е фетишмоделът и донякъде порно звезда: Дита фон Тийз.

Напуснал вече групата, Туиги се присъединява към рок групата A Perfect Circle - съблича дрехите в стил Мерилин Менсън, маха грима от лицето си и се връща към истинското си име - Джорди Уайт. Така умира една част от ММ, но на нейното място се ражда друга - новият басист е Тим Сколд. Той идва от шведската глем рок група Shotgun Messiah, която по-късно напуска, за да се присъедини към индустриъл величията KMFDM. Относно промяната Менсън казва: “трябва да разберете, че това е моята визия и останалите в групата не се съгласяват, защото те са в групата - те споделят визията. Хората ще кажат, че няма да бъде същото [без Туиги]. Не е определено да бъде същото. Определено е да бъде по-добре.”

За последвалия официален албум - "The Golden Age of The Grotesque" - Mенсън се вдъхновява от блясъка на Холиууд през 30-те, гротеската на водевилите [фр. Vaudeville - иронична песен; малка театрална пиеса с комедиен характер], до висотите на кабаретата и така нареченото “упадъчно изкуство” в Берлин преди разрушението. Това, което Менсън най-много харесва в тогавашен Берлин, е способността на хората да живеят и творят сякаш може да няма отново “утре”. Според него, “хората създават велики неща, когато се страхуват и страхът е голяма част от механизма на творене. Така че всичко в този албум е нещо като да се изплюеш в лицето на страха.”

"The Golden Age of The Grotesque" ("TGAG") затваря една глава от живота на ММ - преди този албум, идеите се насочват срещу външния свят, а с "TGAG" погледът се връща към вътрешния свят на човека, към връзките и взаимоотношенията му с другите. Вдъхновявайки се от Берлин, декаденса, цензурата и фашизма, Менсън доразвива своята идея за подтиснатия фашизъм на личността. Това е същото както времето, когато Холиууд създава мода и я превръща в стока, в предмет на потребление. През 30-те години на миналия век хората там се разхождат сякаш живеят във филм, което от една страна е наистина забавно. Но от друга страна, те са “направени” да чувстват, че ако ти не изглеждаш като хората от екрана, значи нещо не е наред, нещо липсва. Това върви ръка за ръка с религията, която е начин на контрол върху хората чрез страха, който те изпитват пред своя бог. Страх и контрол, консумация. Така че фашизмът не изчезва, а просто става част от капитализма.

Запитайте се дали днес собствената ни държава не става все по-фашистка (ако по-добре ви звучи и комунистическа)? Забраниха еднократната доза- пред закона (тоест политиците) ние всички вече сме наркомани, без значение дали пушиш трева или се боцкаш; дават ти присъда еднаква ако те хванат с трева или с хероин. Църквата забрани филма “Последното изкушение на Христос” (реж. Мартин Скорсезе) да бъде излъчен по БНТ, утре искат да забранят и Хари Потър, че подтиквал децата към магьосничество, респективно към “сатанизъм”. Така че не се учудвайте ако скоро ви кажат как да мислите, какво да говорите и как да се обличате.

Подвластен на Великата дама- цензурата- е и Interscope. За пореден път обложката на ММ албум трябва да бъде променена. Оригиналната концепция за обложка на "TGAG" включва две картини (една бяла и една черна), на които Менсън е превърнат в нещо като обединение, като връзка между Мики Маус и Ханибъл Лектър. Но тя трябва да се промени поради две причини- едната, че образът на Мики Маус принадлежи изцяло и само на Уолт Дисни; а втората- тълпата от последователи на т. нар. “семейни ценности”, не позволяващи “упадъчното изкуство”. И макар че спечелилият оскар филм на Майкъл Мур “Bowling for Columbine” (заснет, за да доизясни стрелбата в гимназията Колумбайн, а също и гледните точки на обвинените от обществото- в случая и ММ) промени доста от представите на хората за ММ, но за крайните консерватори той все още е Дяволът. "TGAG" обаче представя Менсън като “различен вид злодей”, като умен и забавен артист, като човек, на когото определено не липсва чувство за хумор. Както стана ясно (надявам се де), новият албум не е толкова шокиращ, толкова насочен срещу правителството и християнския бог (за разлика от предишните), колкото към вътрешните нива на човешката психика. За Менсън е важно, като част от същността му, да провокира нещата и да въстава срещу тях. Ако искаше да бъде толкова шокиращ както преди, за него щеше да е много по-лесно да го направи. Но да провокира някой да си зададе въпроси е много по-трудно. Както той самият казва: “Шокирането на някой просто продължава за по-кратко време” .

Точно поради тази причина мнозина фенове се отдръпнаха от ММ. Отдръпнаха се още щом чуха “Mechanical Animals” . Може би, защото не им харесваше различният му стил, различното звучене. Може би, защото в текстовете и на сцената имаше по-малко насилие; групата бе по-малко шокираща и представяше един по-мек имидж? Или може би просто, защото те се промениха и продължават да се променят. Но искам да попитам всички тези хора, които обърнаха гръб на ММ, колко други групи могат да ми изброят, при които да няма два еднакви по замисъл и звучене албума? При които всеки албум си има собствена концепция. Така или иначе, карнавалът на гротеската продължава напред, така както продължава да съществува идеята, че за всеки влак си има пътници. Ако не сте готови да понесете промяната, различните трансформации, то по-добре изобщо не се захващайте с някои като ММ!

След трагедията в Колумбайн, за групата “Holy Wood” е битка - битка, която печелят, чрез която доказват, че са оцеляващи, че не могат да замълчат под натиска на хората, които не ги харесват, заради въображението им. И в този смисъл "TGAG" е “тържество, нещо, което построяваш, защото си победил” . Голяма част от предишните албуми е за атакуване, разруха, поставяне на въпроси спрямо външния свят, но "TGAG" е за създаването на един нов свят отвътре, за случващото се в човешката глава. Според Менсън, “ Този албум е за изразяването. Въображението и личността на индивида не могат да се уловят от ограничени умове или пък да се определят от хората. Геният на изкуството намира убежище сред децата и лудите, за да оцелее. Ето това сме ние” . Така че голяма част от този албум е нещо като начин да намериш гения в умовете на лудите и децата, защото те не следват правилата, дори не ги четат.

Както вече стана на дума, една част от "TGAG" е вдъхновена от реалността на 30-те години в Берлин и Холиууд, а останалата е едно своеобразно завръщане към корените на готика, към 70-те и 80-те години на миналия век, до ранните Bauhaus, Psychedelic Furs, Kurt Weil и Adam and The Ants. И ако Втората световна война имаше Марлене Дитрих - Синият ангел, то сега светът, дали го осъзнава или не, има Мерилин Менсън- Белият дявол. Същият човек, който е готов да хвърли киселина в лицето на Мона Лиза и да направи грандиозно лайв-шоу, наречено “Grotesque Burlesque” . Представлението, обиколило не само САЩ, но и Лондон, Париж, Берлин, включва изложба на картини, плод на съвместната работа между Менсън и известния австрийски творец Готфрид Хелнвайн, както и личната колекция от картини, дело на самия Менсън. Освен това могат да се видят и сиамски близнаци, слонове, боядисани в черно, и гигантска чаша с абсент, в която се къпе самата Дита фон Тийз. Също така, Дита прави (като част от шоуто) истински и професионален стриптийз, а не на последно място Менсън пее. Това е едно по-късно представление, една по-късна картина, изобразяваща тържеството на декаденса и хедонизма на 30-те години в Холиууд и Берлин, картина, която разкрива и стила на "TGAG". А той е ясен - албумът е шумен, весел, забавен, дори дързък. Първото видео е на mOBSCENE и в него може да се види упадъчно цирково представление на гротеската. Все пак, нещата, които бият на очи, са танцуващите наци-кабаре-момичета и самата Дита фон Тийз, забавляваща се в огромната чаша с абсент. Песента/видеото е нещо като начин да се изпробва дуалността между реда и хаоса, мнението на хората за това кое е гротескно и кое красиво, кое е неприлично ( англ.- obscene) . mOBSCENE няма сюжет, а просто представя откъслечни сцени и картини от въображението на Менсън и страшно напомня за “Карнавалът” по HBO ( ам. сериал за един пътуващ в пустинята цирк и за живота на артистите в него, сериал, замислен да е нещо като “Туин Пийкс” ). А “Doll-dagga buzz-buzz ziggety-zag“ си е връщане назад към големите дни на джаза и суинга; “Ka-boom ka-boom“ е в стил “аз-съм-мръсна-рок-звезда” , а децата, които пеят в края на “ Slutgarden” (“You are the church and I am the steeple / when we fuck we’re all God’s people”), са просто култови.
Иначе "TGAG" си е наистина албум за човешките отношения и връзки. Например мнозина смятат, че (s)AIN’T е песен за Роуз Макгоуън, но според автора й това не е така. Песента е повече за Менсън, на комуто е писнало да изпълнява рецептата за съвършенност, за перфектност; отнася се и за всички хора, които са преминали през живота му, затова Роуз не заслужава цялото “внимание” .
“Slutgarden” е повече за хората егоисти, за тези, които казват “ние” , но имат предвид “аз”. “Spade” е за предателството ( “You drained my heart and made a spade” ) и за следите, които то оставя в човека, за неизпълнението на обещанието “докато смъртта ни раздели"/“докато умрем”. А “Para-noir” е направо новото “I don’t like the drugs”, само че вместо “drugs” се използва “fuck”. И ако "TGAG" започва с “Intro” - парче, записано под непрестанното опиянение от абсента и напомнящо за нещо като “grotesque-burlesque“ влакче, то албумът свършва с “Obseque (the death of art )” , със звуците на горящо пияно и радио-трансмисия от края на войната. Заслушайте се.
Но с края на "TGAG" се слага край и на нещо друго - Джон 5 е уволнен!?! Причините според самия Джон 5, а и според медиите са, че той обръща твърде голямо внимание на страничните си проекти ( с Аврил Лавийн примерно) и няма достатъчно време за групата. Менсън отказва публичен коментар по темата.

Година по-късно, през 2004-та, когато се навършват 10 години от съществуването на "Мерилин Менсън", излиза сборният албум на групата- Lest We Forget. Макар и включващ най-големите хитове на групата, албумът има друго значение за самия Менсън. Това е време, през което той мисли завинаги да се откаже от правенето на музика. Макар и да не споделя точните причини за това, става ясно, че кавърът на парчето Personal Jesus ( в оригинал на Depeche Mode), който е включен в Lest We Forget, вдъхва нова надежда на фронтмена и групата продължава напред.
По това време Менсън се сгодява с Дита фон Тийз и в края на 2005-та година двамата сключват брак в замъка на Готфрид Хелнвайн в Ирландия. Менсън обявява, че ще започне снимането на филм за автора на книгата Алиса, а имено- Луис Каръл. Това е филмът Фантасмагория, чиито снимки биват много пъти отлагани във времето:

Искам да взема тази история за деца, която всички познаваме
и да открия корените на ужаса, растящи под всяка една от детинските метафори.
Персонажите може и да са абсурдни и объркващи, но това,
което намирам болезнено близко до себе си като история е самият автор.
Луис Карол е далеч по-сложен от ограничената представа
на света за него като тих свещеник,
математик и самотник, просто обсебен от фотографирането на малки момичета.
Той е бил може би една от най-раздвоените души,
живееща в свои собствен ад, който света доста е пренебрегнал.

Едновременно с това, всички очакват новия албум на групата, заради който Мерилин Менсън създава нов термин- селебритаризъм. Макар и до ден днешен съдържанието му да не е напълно ясно, в най-общ смисъл става на дума за издигането на смъртта в култ и как тя прави хората известни (тема, позната още от ерата на Холи Ууд). Започват да се появяват странни и кодирани съобщения на официалната страница на групата и всички се включват в тяхното разгадаване. За съжаление на феновете обаче, през късната 2006-та става ясно, че Мерилин Менсън се е отказал от идеята си за селебритарианизма, съответно от албума, снимките на Фантасмагория са спрени, а Мерилин Менсън и Дита фон Тийз се развеждат, заради "непреодолими различия". И единствената добра новина през цялата година е, че отваря врати собствената галерия на Менсън- "The Celebritarian Corporation Gallery Of Fine Art", в която той излага своите рисунки.
Идва 2007 година и въпросите стават още повече- ще излезе ли нов албум от групата и какво става с Пого? В последствие се разбира, че Мерилин Менсън има нова приятелка, още преди разводът му да е станал факт- това е родената през 1987г. американска актриса Еван Рейчъл Ууд. Разликата от 18 години между двамата предизвиква още повече негативни коментари. Само че това съвсем не притеснява Менсън, който разкрива, че изминалата година е била най-нещастната през целия му живот и Рейчъл Ууд е единственото хубаво нещо, което му се е случило тогава. Благодарение на нея, Менсън излиза от дълбоката депресия и решава да продължи напред, дори нещо повече- предстоящият албум е най-много вдъхновен от самата Ууд. Фронтменът най-после споделя и причината за развода му с Дита фон Тийз- тя е искала той да се промени, да "порастне", да бъде нормален съпруг и да изостави начина си на живот. Това малко по малко е убивало същността му ( а като прибавим новооткритото психическо заболяване на майка му) и той е стигнал до момент в живота си, когато:

Най-шибаната година от живота ми
Минал съм през много мрачни моменти през животи ми и музиката ми, но тази
последната година... истинско чудо е, че съм още жив
Никога не исках отново да правя музика... но това беше единственото възможно
спасение за мен. И така някак излязох от това като седнах да пиша песен и
тази песен се превърна в албум.”

Този албум е Eat Me, Drink Me- създаден от Менсън и Тим Сколд за четири месеца. Eat Me, Drink Me най-пълно описва Мерилн Менсън- човека, съдържа един личен елемент и може би е "най-земният албум" на групата до това време.

The Antichrist